
Един начален учител от Враца – Владимир Т. Иванов (1872 – 1946) – броди в повечето случаи пеша в „десет села в пет околии и три окръга“. Информация от първа ръка получаваме от книгата му „Житейска хроника“ (Пътят на един учител през два века между Враца и Видин), С., „Тип-топ прес“, 2023, издадена от правнука му Владислав Симеонов.
Резервите на предубедения читател още от първите страници се стопяват бързо. Пред нас се изправя фигурата на един ерудиран човек, който цял живот чете класиците, за да попълни празнотите на образованието си. Наблюденията, изводите и обобщенията му показват, че неговото самочувствие да остави книга за живота си не е случайно. (От разгърнатите страници на 19. век узнаваме, по негов спомен, къде е донесена и изложена от турците главата на Ботев – „в двора на църквата „Св. 12 апостоли“ във Враца.) Амбицията му с тази книга е като на всеки истински творец: „Дали това не би скъсявало пътя и намалявало труда на нашите потомци за достигане хубавото, доброто и истината?!“
Авторът представя роднините си, битовата обстановка на семейството си и на българския учител. Били са времена, когато учителите на село са живеели в самото училище, а учениците са се редували да им носят храна. Макар че е гражданин от Враца, той обиква селяните и учи не само децата им, но често и самите тях. Нещо повече, той се посвещава с любов на учителската професия 27 години до пенсионирането си, като изпитва и меда, и жилото и́.
Владимир Т. Иванов започва книгата си през 1915 г. и я завършва през 1943 г. Спомените му рисуват изгледа на училищата на Враца и Северозапада и са пълни с любопитни характеристики на неговите учители, на колегите му, кметовете, писарите, свещениците и различни политически фигури от края на 19. и началото на 20. век.
Макар че е с осмокласно образование, през 1899 г. той успешно се дипломира в Кюстендилското педагогическо училище и става редовен начален учител. С признателност си припомня педагогическата помощ на някои инспектори и колеги. Независимо от това той скромно причислява себе си към самоуците идеалисти, но заявява: „Много четох аз и съвсем безразборно. Четох дни и нощи, четох от велики и малки списатели.“ И то във време, когато „свърших 31/2 класа при учители, които бяха с първоначално образование, когато ме учеха във II-ро отделение; с един или два класа повече, когато ме учеха в класовете; свърших ги в учебни стаи хумби, чавкарници или яхъри; през времена, когато книгите бяха рядкост, а ученическите потреби – средства за мъчение.“
Удивително е, че Владимир Т. Иванов подарява на врачанското дружество „Развитие“ 206 книги, а към края на живота си притежава около 3000 книги.
Народният учител често с гняв говори за „деребеювците“ в селата, които не само са невежи, не само се интересуват само от материалните облаги, използвайки своеволно политическата си власт, но и пречат на образованието и усъвършенстването на учителите. Той се научава да въздейства на „либералската стара глутница“ с добра реч, без да се представя за водач, но когато се налага, изобличава вилнеещите грабители в местния и централния печат със статии и поетически творби. Това му коства доста разправии – служебни и съдебни, включително две уволнения. Тази завидна гражданска смелост не се прощава „в ония времена, в които един народен учител се уволняваше много по-скоро, отколкото последното писарче при някой Мировий съдия!“ Владимир Т. Иванов обаче често добре е проучил от няколко източника слабите места на „деребеювците“ и при удобни случаи ги шантажира или успешно публично ги злепоставя.
Пътят на учителя минава през с. Ковачица, Ломска околия, с. Три кладенци, Врачанска околия, с. Стубел, Фердинандска околия, с. Липен, Фердинандска околия, с. Малорад, Оряховска околия, с. Връв, Видинска околия, с. Голямо Пещене, Врачанска околия, с. Негованци, Видинска околия, с. Смърдан, Видинска околия, и град Видин. Има информация главно за родния му град – Враца, но са отделени редове и за гр. Фердинанд.
Ценни са сведенията на врачанския участник от трета полска болница в Балканската война. Безкрайно е възмущението му от безотговорността на офицерите и по-низшите чинове в тази болница: „Мъчно може войникът да се удържи да не плячкосва, когато му дават пръв пример самите негови началници.“ Многото примери на мародерства контрастират с вихрените победи на нашите войски, чиито ранени често измират, защото не са обслужени адекватно от неподготвените поради невежество и лоша организация военни болници.
Книгата е снабдена със снимков материал и всяка част започва с фотокопие на началната и́ страница, изписана с равен и красив почерк. Правнукът Владислав Симеонов е успял графично да постави акцентите на автора и така по-отчетливо да изпълни завещанието на прадядо си: „Дух и истина завещавам; дух и истина, събирани цял живот; дух и истина, постигнати в безброй безсънни нощи, пречистени с милиони туптения на моето сърце.“ От далечината на времето, от горнилото на опита, читателят много често се среща не само с класически афоризми, но и със собствени сентенции на автора. Колко тъжно звучи следната мисъл на учителя Владимир Т. Иванов: „България в продължение на последните тридесет-четиридесет години се управлява от продажните службогонци, от дясната ръка на всички насилнически режими, от ония, които днес са добри, напр. сговористи, а утре, според кой вземе властта – известни комунисти, познати демократи, верни стамболисти, предани народняци, първи дружбаши, потайни радикали…
НАШИ! НАШИ! НАШИ!
Разбери най-после, нещастни ти български народе –
Нашите управляват България!“
„Житейска хроника“ е събрала радостите и неволите на един достолепен учител от края на 19. и началото на 20. век. Ясно осъзнавайки възможностите и постиженията си, историческите ситуации и авторитета си, Владимир Т. Иванов успява от далечината на повече от век да ни пренесе не в теоретичната, а в живата история, да ни потопи в нея и да ни пресъздаде особеностите и́, които не винаги са били благоприятни за учителството. Но истинският учител от Враца, който професионално се труди да овладява човешкото знание и да го предава на поколенията, създава за читателя един образ на класически народен учител.
Стефан П. СТЕФАНОВ, председател на Дружество на краеведите в Монтана