Днес се навършват 218 години от рождението на Дядо Цеко Петков - Воеводата
1.
Църковната камбана заби някак необичайно. Клисарят, съсухрен старчуга с дебел овчи калпак и вити побелели мустаци, посърнало биеше клепалото. Удареше с дървената палка и докато звукът разцепваше следобедната тишина, старецът отриваше с ръкав плувналите си в сълзи очи. Отсрещните акации поклащаха ароматните си цветлета и топлият вятър забулваше селцето с благоуханни облаци.
Старите дългошевчани, които се припичаха на майското слънце пред кръчмата, се сепнаха, сякаш бяха спали дълбок сън. „Що ли му стана на клисаря? Друг път, преди да биеше камбаната, се отбиваше в кръчмата, гаврътваше „открак” юзчето с ракията, кажеше кой е умрял и после отиваше в църквата. А сега? Преди три лета прогонихме турчолята, па сега да се връщат, едва ли?!” – питаха се един други и като не можеха да си отговорят, стиснаха по-яко тояжките и топур-топур, запъплиха към църковния двор. После, като научиха новината, сваляха ощавените си от носене калпаци, а по набръчканите им небръснати лица плъзваха едри сълзи.
До вечерта цялото Дългошевци знаеше за смъртта на Дядо Цеко – Воеводата, Балканския орел, що му викаха. „Разправят, че го отровил оня изедник чорбаджията Ломски, чумата да го затрие…” - кършеше ръце кокалеста селянка и от време на време преглъщаше вълмата мъка, що заседваха на гърлото ѝ. – Заради моста между Дългошевци и Момин брод било…” Хората се смълчаваха, позастояваха малко, после сгърбушени, с посърнали лица се разотиваха по домовете си… Нощта бавно падаше и още по-силно потапяше в скръб изстрадалите селски души.
Беше 15 май 1881 година.
5.
Слънцето кривна да зайде. Дървесата разшумяха зелените си одежди. По небето бавно залазиха черни облаци. Цял ден дългошевската църква не затвори врати. Небосводът вече руменееше, а върволицата все не спираше. От цяла България прииждаха хора, за да се сбогуват с Воеводата.
Църковният двор заприлича на разбунен мравуняк. Клисарят все така посърнало биеше камбаната. Слънцето с мъка изпрати последните си лъчи към Дългошевци и се скри зад облаците. Народът направи шпалир. Най-яките мъже подхванаха ковчега с тялото на героя и го понесоха към вечното му жилище. Хората се трупаха около него. Със сълзи на очи те се мъчеха за последен път да видят своя защитник; да му целунат ръката, която им сочеше пътя към свободата.
Облаците все повече се тълпяха по небето. Като из ведро рукна дъжд. Силен майски дъжд. Природата заплака…
Фрагменти от едноименната художествено-документална книга на Юлий Йорданов
Нагоре